гр. ВРАЦА, 27.01.2012
г.
Врачанският окръжен съд, Гражданско отделение,
в публичното заседание на 20.01.2012 год., в състав:
Председател:
НИКОЛАЙ ХРИСТОВ
Членове: МАРИЯ АДЖЕМОВА
ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА
в присъствието на секретар М.К. като разгледа
докладваното от съдия
ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА в.гр.дело N 914 по описа за 2011 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на Д.Й.Д. *** против решение № 1110/24.10.2011 год. по гр.д. № 1545/2011
год. на Врачанския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен
предявеният от него против Министерство на вътрешните работи, гр.София иск с
правно основание чл.49 ЗЗД за сумата 5 365,83 лева - обезщетение за
пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между получаваните като служител
във Военно окръжие гр.Враца и като пазач в “С.-**” ЕООД, гр.В. трудови
възнаграждения за период от 47 месеца /01.05.2007 год. до 31.03.2011 год./,
причинени от незаконосъобразни действия на разследващ полицай М.Г. по дознание
№ 1078/2004 год. по описа на РУП гр.Враца, ведно със законната лихва върху тази
сума.
В жалбата се поддържа, че
районният съд не е разбрал, че предявеният иск е такъв по чл.124 от ГПК - за
осъждане на ответника да изпълни повтарящи се задължения, дори и тяхната
изискуемост да настъпва след постановяване на решението, както и че неправилно
е препратил към разпоредбата на чл.49 ЗЗД, а не на чл.47 ЗЗД. Въззивникът
навежда доводи, че искът е насочен срещу Министерството на вътрешните работи на
основание чл.27 ГПК и в частност срещу ОД на МВР гр.Враца като работодател на
дознателя от РУП гр.Враца. Изтъква, че районният съд е нарушил принципа за
равнопоставеност на страните, както и че не е взел становище по направеното от
ответника възражение за погасителна давност. Въззивникът твърди, че
пропуснатите ползи от уволнението му са в общ размер на 14 000 лева, като
ежемесечно ОД на МВР го лишава от 357 лева, вследствие отнетия му достъп по
чл.59, ал.1, т.2 ЗЗК, както и поради допуснатите от служителя му нарушения,
изразяващи се в разпит под заплаха и принуда и укриване на доказателство.
Отправя се искане въззивният съд да разгледа иска по чл.124 ГПК в гражданско
или наказателно съдопроизводство и да се спази принципа за равнопоставеност.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК
е постъпил отговор от въззиваемото Министерството на вътрешните работи, чрез
юрисконсулт Б. И., който оспорва жалбата и моли решението на Врачанския районен
съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Навеждат се доводи, че първоинстанционният
съд е изследвал обстойно и е установил липса на причинно-следствена връзка
между твърдените от ищеца вреди, настъпили поради уволнението му и присъдата по
воденото срещу него наказателно производство. Оспорват се наведените в
жалбата доводите във връзка с
възражението за погасителна давност са неоснователни, тъй като районният съд не
се е произнасял по това възражение. Твърди се, че във въззивната жалба за първи
път ищецът твърди, че е уволнен вследствие приложението на ЗЗКИ. Изтъква се, че
след произнасянето на съда с осъдителна присъда, за ищеца не съществува правна
възможност да се позовава на нарушения в наказателното производство. Според
въззиваемия в съдебното производство е спазено основното начало по чл.9 ГПК и
на страните са били осигурени равни възможности за упражняване на правата им.
Въззивната жалба е
процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, в рамките на
законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по
основателността на жалбата, въззивният съд обсъди събраните доказателства,
поотделно и в тяхната пълнота, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при
което приема за установено следното:
Районен съд гр.Враца е
сезиран с иск на Д.Й.Д. *** против Министерство на вътрешните работи за сумата
5 365,83 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени
вследствие незаконосъобразни действия на разследващ полицай М.Г. и изразяващи
се в пропуснати ползи, изчислени като разлика между получаваните от ищеца
трудови възнаграждения като служител във Военно окръжие гр.Враца и като пазач в
“С.**” за период от 48 месеца - от 01.05.2007 год. до 30.04.2011 год. вкл.,
ведно със законната лихва върху тази сума.
В исковата молба и уточняващите я молби от 18.05.2011 год. и
31.05.2011 год. се твърди, че срещу ищеца е било образувано наказателно
производство, като в рамките на досъдебното производство дознателят М. Г. е
извършил незаконосъобразни действия, изразяващи се в: укриване и непредставяне
на искани от обвиняемия Д.Д. доказателства, с което го е лишил от правото да се
защитава; не извършване на необходимите следствени действия; извършване на
разследването не в рамките на законоустановения 2-месечен срок, а в период от
23 месеца; провеждане на разпит под
заплахи и принуда в продължение на 3 часа “по чуждо прокурорско постановление”.
Поддържа се, че в резултат на тези незаконни действия ищецът е уволнен от
работата си във Военно окръжие гр.Враца, където би получавал заплата от 636,64 лева месечно и е започнал
работа като пазач със заплата 259,44 лева месечно или налице е материална
загуба в размер на 377,20 лева на месец. Конкретизирал е, че претенцията му за
имуществени вреди обхваща периода от м.май 2007 год. до м.май 2011 год.
В срока по чл.131 ГПК е
постъпил отговор от ответника Министерство на вътрешните работи, в който
оспорва исковата молба и навежда доводи, че предявеният иск е недопустим, тъй
като МВР не е носител на материална и процесуална легитимация. Алтернативно се
излагат доводи, че искът е неоснователен, тъй като не е налице правнорелевантна
причинна връзка между действията на разследващия полицай по дознанието и
твърдените увреждания на ищеца. Прави се възражение за изтекла погасителна
давност.
От събраните пред първата
инстанция писмени доказателства се установява, че през 2004 год. срещу ищеца Д.Й.Д.
е образувано наказателно производство, като с присъда № 58/14.04.2009 год. по
нохд № 544/2006 год. на Врачанския районен съд същият е признат за виновен в
това, че за времето от средата на м.април
до началото на м.май 2003 год. при условията на продължавано престъпление,
с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил и поддържал заблуждение у Н. Ц. В., В. Г. В. и Т. В. Г., всички от с.Г.,
че ще помогне на Т. В. да бъде приет
като студент в Академията на МВР, като е получил от тях имотна облага в размер
на 350,00 лева и на 1150,00 лева - общо 1500,00 лева и с това им е причинил
имотна вреда, поради което и на основание чл.209, ал.1 вр. чл.26, ал.1 вр.
чл.55, ал.1, т.2, бук.”б” НК е осъден на глоба в полза на държавата в размер на
500,00 лева. С решение № 12/04.02.2010 год. по внохд № 35/2010 год. присъдата е
отменена в частта, в която Д.Д. е признат за виновен в това, че е извършил
деянието при условията на продължавано престъпление и същият е оправдан по
обвинението във връзка с чл.26, ал.1 НК. В останалата част присъдата е
потвърдена.
От приложеното дознание №
1078/2004 год. е видно, че досъдебното производство пред РПУ Враца е било
образувано през м.май 2004 год. На 20.10.2004 год. Д.Й.Д. е разпитан от
дознател М.Г. като уличено лице в престъпление по чл.209, ал.1 НК, а на
04.11.2004 год. дознанието му е предявено и е изпратено на Врачанска районна
прокуратура с мнение за съд. С постановление от 17.12.2004 год. полицейското
производство е върнато на РПУ Враца за допълнително разследване. На 17.11.2005
год. Д.Д. отново е разпитан като уличено лице и дознанието му е предявено, след
което е изпратено на ВРП с мнение за съд. С постановление от 31.12.2005 год. ВРП
отново е върнала дознанието за допълнително разследване. На 09.02.2006 год.
дознанието отново е предявено на Д.Д. и е изпратено на ВРП с мнение за съд.
Ищецът е представил
служебни бележки изх.№ 3-849/18.05.2011 год. и изх.№ 3-1465/29.09.2011 год.,
издадени от Военно окръжие - Враца, в които е отразено, че ищецът е работил там
до м.май 2007 год. и е получавал брутно трудово възнаграждение в размер на
355,72 лева, както и какво е трудовото възнагражедние за длъжността, която е
заемал ищеца, в периода след освобождаването му от работа - от м.май 2007 год.
до м.май 2011 год. Представени са и
удостоверение № 10/17.05.2011 год. и удостоверение № 4/28.09.2011 год.,
издадени от “С.**” ЕООД, в което са посочени брутните трудови възнаграждения на
ищеца за периода м.07.2009 год. - м.08.2011 год.
Пред първоинстанционния съд
е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, която е дала заключение каква е разликата в брутното трудово възнаграждение
за периода м.05.2007 год. до м.03.2011 год., което ищецът би получил ако
продължаваше да работи във Военно окръжие и полученото от него брутно трудово
възнаграждение на заеманите длъжности за същия период.
При така установеното от
фактическа страна, настоящият съдебен състав прави следните изводи: Повдигнатият
правен спор е с правно основание чл. 49 от ЗЗД, по
който отговорността се носи от възложителя на работата. Правото да избере
ответник по своя иск принадлежи единствено на ищеца, като съдът, с оглед
изложеното в обстоятелствената част на исковата молба и формулирания петитум, определя правната квалификация на
иска и се произнася по основателността на претенцията. В случая ищецът е
предявил иск не срещу делинквента - прекия извършител дознател М.Г., от чиито
незаконосъобразни действия твърди, че е увреден, а срещу правен субект -
Министерство на вътрешните работи, който според твърденията му носи гаранционно-обезпечителната
отговорност, съобразно регламентираната от нормата на чл. 49 от ЗЗД такава
възможност.
Основното възражение на ответника е
свързано с липсата на процесуална и материалноправна легитимация по предявения
иск. Настоящият съдебен състав намира това възражение за неоснователно в
частта, в която се навеждат доводи, че ответникът не е процесуално легитимиран
да отговаря по иска. Всеки субект, който претендира, че е носител на право,
засегнато от правен спор, може упражни правото на иск и да стане ищец,
поставяйки другата страна в ролята на ответник. Ето защо и доколкото искът е
предявен срещу правосубектно юридическо лице, въззивният съд приема, че е
налице процесуалноправна легитимация за участие в процеса като абсолютна
предпоставка за допустимостта на предявения иск. Що се касае до материалноправната
легитимация на страните, това е въпрос по съществото на спора. Материалноправната легитимация е титулярство
на гражданското правоотношение и определя кой е носител на субективното право и
кой на задължението. Изводът за наличието на такава легитимация следва да се
направи след преценка на твърденията на страните относно правоотношенията им и
след преценка на събраните доказателства, като липсата на материалноправна
легитимация има за последица отхвърляне на иска, а не прекратяване на делото.
Както бе посочено,
гаранционно-обезпечителната отговорност по чл.49 ЗЗД се носи от лице, имащо
качеството на възложител на работа. В този случай законът определя изключението
от основния принцип, залегнал в чл. 45 от ЗЗД за поправяне на вредите от този, който
сам ги е причинил, и възлага тяхното репариране на правен субект, който
отговаря на друго основание, различно от това на делинквента, но обвързано от
неговите действия, причинили увреждане при и по повод на възложената работа.
Тази отговорност е безвиновна и се реализира като произтичаща от правна норма,
чийто фактически състав изисква установяване на определени предпоставки -
юридически факти, а настъпването им винаги води до ангажиране на отговорността
на обвързания с нея правен субект.
В конкретния случай въззивният
съд намира, че не може да бъде ангажирана гаранционно- обезпечителната
отговорност по чл. 49 ЗЗД на
ответника Министерство на вътрешните работи, тъй като той не е работодател на разследващия
полицай Г., от чийто действия според твърденията на ищеца са настъпили вреди.
По исковете за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане, причинени в
процеса на осъществяване на държавни властнически правомощия, държавата не
отговаря самостоятелно или чрез съответното министерство, а чрез своите органи,
с които длъжностните лица, причинители на вредите са в трудови или служебни
правоотношения. В конкретния случай разследващ полицай М.Г. е служител на ОД на
МВР Враца, която съгласно чл.14, ал.2 ЗМВР има статут на самостоятелно
юридическо лице. При това положение настоящият съдебен състав намира, че
Министерство на вътрешните работи не е пасивно легитимиран в материалното
правоотношение, поради което и предявеният срещу него иск е неоснователен. Не
могат да бъдат възприети изложените във въззивната жалба доводи, че искът е
насочен срещу МВР и “в частност срещу ОД на МВР Враца като работодател на
дознателя”. Първоинстанционният съд е дал изрични указания на ищеца Д. да
посочи точно и ясно ответника по предявения
иск и с уточняващата молба вх.№ 8286/18.05.2011 год. /находяща се на л.22 от
първоинстанционното дело/ ищецът изрично е посочил, че ответник по иска е
Министерство на вътрешните работи на РБ.
Процесуално недопустимо е пред настоящата съдебна инстанция да се изменя
иска чрез заменяне на страна - чл.228 ГПК.
На следващо място, от
събраните по делото доказателства не се установи наличието и на останалите
предпоставки за ангажиране на отговорността по чл.49 ЗЗД, а именно - претърпени
от ищеца вреди, които да са причинени при или по повод изпълнението на
възложената работа.
Ищецът поддържа, че е
претърпял вреди от незаконосъобразни действия на разследващия полицай Г.,
изразяващи се в: укриване и непредставяне на доказателства, с което го е лишил
от правото да се защитава; не извършване на необходимите следствени действия;
извършване на разследването не в рамките на законоустановения 2-месечен срок, а
в период от 23 месеца; провеждане на
разпит под заплахи и принуда в продължение на 3 часа “по чуждо прокурорско
постановление”.
Установяването на допуснати
нарушения на процесуалните правила в досъдебното производство, които са довели
до ограничаване процесуалните права на обвиняемия, и отстраняването на тези
нарушения, е в компетентността на наказателния съд - чл.248, ал.2, т.3 и чл.288
НПК. В рамките на съдебното производство пред наказателния съд са допустими и
искания за извършване на нови съдебни следствени действия, необходими за
обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. При тази
компетентност на наказателния съд, не е допустимо в рамките на гражданско
съдопроизводство да бъдат преразглеждани въпросите дали в досъдебното
производство са били допуснати процесуални нарушения при събирането на
доказателства. Наличието на влязла в сила осъдителна присъда в още по-голяма
степен обосновава законосъобразност на извършените процесуални действия.
Следва да се отбележи и
това, че ищецът по никакъв начин не доказа наличието на причинна връзка между действията
на дознател Г. и освобождаването му от
работа във Военно окръжие гр.Враца. Не е представена заповед или друг документ,
от който да е видно какво е основанието за прекратяване на трудовото
правоотношение. Налице са единствено данни, че трудовото му правоотношение е
прекратено през м.май 2007 год., но към този момент предварителното
производство е било приключило и наказателното производство е било висящо пред
Врачанския районен съд.
При така изложените
съображения относно спорното материално право, настоящият съдебен състав
намира, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен, без да
е необходимо да се обсъжда направеното от ответника възражение за изтекла
погасителна давност. Като е достигнал до същия извод, районният съд е
постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден.
Водим от горното,
Врачанският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
1110/24.10.2011 год. по гр.д. № 1545/2011 год. на Врачанския районен съд.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Председател:........... Членове:1.......... 2..........